Сутринта започна сравнително добре. Лест измърка само веднъж за да го полея и от благодарност ми поднесе сок от папая. Не съм сигурен дали го направи с добра мисъл, защото знае, че ми е интересен, или с лоша, защото знае, че го мразя. И въпреки всичко, па-па-я. Звучи смешно.
Завъртайки се в малкото помещение, което представляваше къщата ми, открих книгата с отчетите, после и шапката си, висяща на един пирон, точно до мащерката, и излязох. Пилотските очила бяха наместени на очите ми, тъй като както обикновено се бях събудил някъде по обяд. Не е точно добра черта на един мечтател, но пък си е моя черта и сам съм си я класифицирал като добра.
Спускането по хълма премина без произшествия, без да срещна стари познати, без да падна в някоя дупка или да се спъна в камък. Лошо. Това във всеки случай означаваше, че ще стигна до поляната. Липсва разсейване по пътя, липсват инциденти, липсва загубване в гората. Ясно ми стана още тогава, че ще трябва да работя.
- Ти на друго ли се надяваше?
- Естествено, сякаш не ме познаваш. – намръщих се, намествайки очилата със затъмнени стъкла. Не че ми беше особено лесно да чета буквите в тетрадката, която бях поставил върху коленете си, но нямах избор. С такова слънце и такава липса на облачност, лъчите щяха да ме заблудят и да се наложи да скачам в разни пропасти или да се катеря по дърветата като луд!
Добре де, като по-луд от колкото съм. Не че съм де…
- Стига си заблуждавал хората.
- Хей! Разказът става в бъдещето, не се намесвай.
Та. Взех да чета имената, да броя и смятам, да записвам и преписвам в графи. Трябваше да пресметна нивата на въображение в района си, броя на новите въображаеми приятели, броя на новоизлюпените мечти и какво е положението със старите. Не зная дали ви става ясно, че това е изключително досадна работа. Всъщност, основно това ми беше работата. В първия момент ти казват “Честито, класираш се за Мечтател!”, представяш си нещо възвишено и интересно, а в следващия ти тресват три тетрадки на масата и ти казват “До утре изчисленията да са направени”. Досада. Няма нито тръпка, нито екшън, нито скачане по покривите. Въпреки че последното май се вписва и в двете преди него, но е достатъчно важно да се спомене отделно.
Знаете ли каква е хитринката в такъв случай? О, мислихте че наистина ще взема да смятам ли? Че аз да не съм математик! Науката навсякъде другаде, но не и във Валера. Това е личното ми мото.
Както и “Нарушавай Кодекса и се забърквай в неприятности”.
Естествено, без това животът щеше да е скучен.
Както винаги съм казвал, игнорирайте гласа в главата си. Така ще направя и с моя. Значи, относно хитринките. Знаете ли какво е заблуда на гласа? Не, не, не на врага. На гласа, който споменах преди около две изречения.
Първо, започваш да си рисуваш цветенца в единия ъгъл на страницата.
- Еро! Не се разсейвай, чака те цяла страница.
- Да, да, добре.
Тежка въздишка, ама колкото се може по-тежка. В това съм специалист. И продължаваме по план.
- Еро! Това е двойка, не лебед.
- Ама така е по-красив. – речево тропане с крак. Няма как да тропна с крак седнал под дърво я.
- Красива. Двойката е “тя”.
- Ама лебедът не е. – нацупване.
- Както и да е. Върши си работата.
И след поне два-три такива диалога още, Съвестта я хваща яд и започва да бачка вместо теб. Незаменимо.
След това ли? След това пръстите пишат каквото трябва, Съвестта смята какво трябва и не трябва, а аз си пея стари градски песни и се наслаждавам на пейзажа с периферното си зрение. Красота.
Тези работни дни са сравнително скучни, въпреки че реално никога не правя нищо. По-интересни са онези, в които хукваш през глава към света на хората за да ги спасяваш от загуба на въображение, за да им разкриваш тайните на магията или просто да ги дразниш, че ти можеш да прескачаш покривите, а те – не. Въпреки че това последното май е малко гадничко…
Какво пък. Човек трябва да си измисля забавления.
А Съвестта какво да направи за такива?
Просто ме следвай. И готово.
Глупости.
dikka
